Налагам време - мехлем за рани -
гъсто и лепкаво, ден-година.
Болката е нетърпима.
Все едно въглен върху раната.
Живеница така лекували бабите.
Вия като куче и скърцам със зъби -
времето ме лекува.

След това раната хваща коричка -
крехка и жива.
Под нея болката тъпо пулсира.
Стъпвам в паници -
своето безразличие пазя да не разсипя.

После, лека - полека,
много време-мехлем ми трябва,
болката спира и коричката пада.
Изгорила съм всичките мостове.